Аз съм Теа – творческа, емпатична, активна личност. Учител по дух и образование, логопед по призвание и арт терапевт по занимание

 

Работя вкъщи, защото обичам семейния уют и топлината. Често посрещам в дома си най-специалните гости – децата и докато рисуваме, учим, творим и майсторим, си изграждаме една атмосфера на приятелство, подкрепа, вдъхновение и окриление

 

За да се получи вълшебната симбиоза между нас си имам тайна, която с удоволствие ще споделя: Подаряваме си време, в което сме само Аз и Детето и нищо друго няма значение. Обикновено провеждаме срещите си на чаша ароматен билков чай или пък на чаша вкусно какао. То и подкрепление си трябва, затова често приготвям здравословен морковен сладкиш или пък лимецови крекери, бананови палачинки или нещо друго здравословно и така се надявам, че децата ще се изненадат от новите вкусове, ще ги харесат и ще пожелаят да заменят вредните храни с полезните им алтернативи. Разговорите на чаша любима напитка са много топли, градивни, ползотворни и щастливи, релаксиращи, терапевтични, зареждащи и мотивиращи.

 

И точно за една такава вдъхновяваща среща ще разкажа сега. Дни преди началото на учебната година с мен се свързаха родителите на Андреа – 8 годишна, второкласничка с дислексия. Сама по себе си, дислексията не е болест, а представлява състояние, в което се наблюдава едно различно възприемане и обработване на информацията. Обикновено е съпътствана с нарушение в четенето и писането, а понякога и със затруднение в математическите операции (това е така наречената дискалкулия). Децата – дислексици са напълно наясно с възможностите и невъзможностите си, но и съучениците им от класа, също, защото грешките, са видни, на показ са. За съжаление, дислексията не може да бъде набутана набързо в раницата и закопчана уверено с ципа, тъй като тя постоянно палаво наднича от тетрадките и учебниците. Диктовките са изпъстрени с правописни грешки. По-често се чува сричане, отколкото четене. Разказвателните предмети също биха могли да затрудняват ученика, защото детето с дислексия често губи логическата връзка в мисълта и съответно в изказа си или пък паметта му е краткотрайна и това пречи на овладяването на дългите уроци. Понякога се срещат всички тези затруднения накуп, плюс дискалкулия и тогава детето се превръща в един сървайвър, истински оцеляващ в училището.

 

Но да се върна на Андреа. Когато се запознахме, тя беше много уплашена, въобще не знаеше какво ще й се случва с мен. Хванах я за ръката и мило и предложих чаша ароматен чай – билките успокояват и ободряват, сгряват душата. Детето се съгласи. Призна, че обича соленки и затова сложих на масата крекери с билки и семена.

 

Андреа много се изненада и някак естествено се поотпусна. Предложих докато си хапваме сърчица да се поопознаем и всяка от нас да разкаже какво обича.

 

Оказа се, че момиченцето много обича да пише и да измисля истории, въпреки правописните си грешки. Обича да кара колело и да рисува. Призна ми, че обожава принцесите и сподели, че те са чести героини в приказките й. Предложих й да нарисува себе си като принцеса и след това да се представи писмено с няколко изречения. Извадих прежди, платове, моливи и флумастери. Детето така се вдъхнови, че не спря да разказва, да мечтае, да сътворява своята си приказка и я написа почти без грешки

 

Защото:

 

*Атмосферата е приятелска и комфортна.

 

*Заниманието е извън рамките на класическия урок.

 

*Изходната точка е творческият потенциал на детето, а не нарушенията, които трябва да се отработват.

 

*Андреа провокира сама себе си като предложи да ми почете от книжката, която си носеше, споделяйки ми любимия си момент от нея.

 

Така по естествен път, героинята на тази история – Андреа, направи първата и най-смела крачка – да изрази себе си, въпреки дислексията и то чрез писане, четене, разказване. Зарадва ме. Ето как ароматната чаша чай, няколко крекера във формата на сърчице, приятелски подадената ръка и човешката топлина, правят чудеса с детската личност

 

А възрастните не правим ли същото, когато се събираме с приятели? Не пием ли отпускащо питие, не хапваме ли вкуснотийки, не споделяме ли мечтите и трудностите си, не създаваме ли личните си приказки за принцове, принцеси, дракони и зли чудовища …като просто се надяваме на разбиране и подкрепа, някой приятелски да хване ръката ни и да ни окуражи.

 

Какво значение тук има възрастта, щом всички искаме едно и също – подкрепа, разбиране, любов.

 

А някога бях Андреа. И въпреки дислексията носех в сърцето си желанието да стана начален учител и стъпка по стъпка успях.

 

И ти можеш да полетиш с мечтата си и да я сбъднеш! Бъди!

 

Автор: Теодора Николова