fbpx

Малкото братче

Малкото братче

Все по-често се срещаме със семейства, в които има голяма възрастова разлика между децата. Замислихме се, че едно дете с 15 години по-голямо…всъщност вече тийнейджър и достатъчно зряла личност, осъзнаваща мястото си в живота на малкото си братче/сестриче. И обратно на клишето, че тийнейджърите са безотговорни, реално те дори на моменти поемат родителски функции.

Помолихме наша близка приятелка да сподели опита си на много отговорна кака.

Ирина:

Бях на 15, когато се роди брат ми.

Помня първия път, в който ми дадоха да го подържа – разплаках се.

Толкова мъничко и беззащитно създание беше в ръцете ми, уплаших се, че ще го изпусна, или че ще го стисна твърде силно и ще го счупя.

Това беше моментът, в който осъзнах, че аз също нося отговорност за това мъничко човече.

Вече не бях центъра на света в нашето семейство. Вече не бях единствено дете.

Всъщност…вече не бях и дете.

Ходих да проверявам дали диша, докато спи.

Подскачах, като го чувах да плаче от съседната стая.

Да, аз не бях родителя в тази ситуация, не падаше върху мен цялата тежест, но се чувствах също толкова отговорна за благосъстоянието на брат ми.

Имах доста активна роля в отглеждането му – от сменянето на памперси, до воденето му на ясла, после на градина…

Често се налагаше да разместя плановете си, за да го взема от градина, или да остана при него, като бе болен.

Не ми тежеше, напротив. С радост приемах всеки ангажимент, свързан с него, и даже нямах търпение да прекараме време заедно.

Готвех му, после си пишех домашните. После сядахме да гледаме филмче или да играем някаква игра.

Съученичките ми често повтаряха, че откакто се е родил, говоря за него, както родител говори за детето си. И това не ми пречеше. Даже изпитвах гордост, че имам брат, че имаме такава голяма разлика и че аз, за разлика от тях, вече съм напълно отракана в отглеждането на бебета.

Сега брат ми е на 14 и е по-висок от мен. Начумерен тийнейджър. От няколко години вече не живеем заедно и не се виждаме достатъчно често. Взимам го от време на време, водя го на кино, ядем fast food и той ми споделя неща от ежедневието си. Иска съвет и, донякъде, търси одобрението ми. Но го усещам, как започва да споделя все по-малко и по-малко.

Може би е от пубертета. А може би сме се раздалечили. Родителите ни вече имат повече влияние и контрол в живота му от мен. И, да си призная, малко ревнувам.  Но, все пак, той си има майка и това не съм аз. Аз съм каката. Моята задача е да съм готина, забавна, да го разтоварвам и да му давам мъдри съвети как да се държи с жените.

Моята задача е вече да имам свои деца. На които да сменям памперси, които да водя на градина и около които да се върти целият ми свят.

Но в моя свят винаги ще има място за малкото ми братче. Колкото и гигантски да стане, аз си оставам голямата му кака. Втората му майка. Човекът, при когото да избяга, ако стане напечено.

Автор: Ирина Геновска / instagram /

Коментари и ревюта

Няма коментари
Моля съгласете се с Правилата за ползване на сайта!

Ще получите линк за нова парола на посочения имейл адрес.